Няма как да пропуснете началото на някой пост. Всички родни медии следят ревностно църковния календар, за да запълнят информационно пространство, като съобщят на православния български народ (На многая лета!) важната новина, че е настъпило времето на бобената яхния. Като верижна реакция стартират дискусиите във виртуалното пространство: дебелее ли се всъщност по пости или се отслабва, “менкат” се рецепти за нискокалорични постни вкусотии, а съдържанието на поста се фокусира върху бурно (и греховно!) “постно” чревоугодничество.
Е, какво да се прави – приоритетите трябва да се спазват: първо сме потребители, после – каквото там е останало, ако изобщо нещо е останало. Това не е критика, а факт. Ние, потребителите, сме обект на непрекъсната манипулация, например: колко е гот да бъдеш греховен. Сигурно ще се сетите за оня благодушен дядо поп, дето сладко “маа” (в храма!) шунка по пости, щото не била блажна. А няколко милиона ТВ-зрители (мами и татковци, които днес празнуват по традиция – или по инерция?- Ден на християнското семейство) съучастнически се подсмихват, защото нарушава правилата – при това не просто обществените, а Господните!
Децата пък повтарят като зомбита малоумните реплики, вкарани в устата на “благия” отец от някой духовно-изтръпнал рекламист и се “възпитават” в изконни български ценности – като православието. Да не говорим пък за рекламодателя (оня, дето прави шунката), който сигурно е квичал от възторг от идеята как прасетата му поругават храма.
Същият този храм, от който Господ Исус Христос гневно “изрита” търгашите. Същия този храм, в който е била въведена Св. Богородица – събитие, което отбелязваме днес – (“Ден на Християнското семейство” – какво ли се яде?). Същият този храм, в който влизаме, палим свещ, пожелаваме си нещо (“Моля те, Господи, нека да спечеля от тотото, плийз!”) и излизаме. Същият този храм, в който си гледаме часовника, кога ще свърши венчавката на младото семейство и в който децата ни трябва да бъдат шопнати в кръщелния купел, за да може да преминем към “същинската” част, за която сме се събрали – софрата.
В действителност, не е случайно, че днешният празник – Въведение Богородично – е в началото на Коледния пост – времето за духовното “проветряване” от миазмите на “тоз скапан живот”, на който сме му толкова сърдити, защото е толкова несправедлив към нас (определено само към нас, я виж съседа каква кола кара, мамка му – сори!). Факт, който не се променя дори и от набезите ни до храма в опит за сделка с Господ. Защо? Ти, Господи, в крайна сметка българин ли си или…?
Отговорът е, че въведението в храма е толкова различно от влизането в храма. Влизането е събитие, 5 минути на път за тото-пункта. Въведението е състояние. И е завинаги. Вечно. Вечно! Вечно? ВЕЧНО. За целия живот във времето и за онзи – отвъд него. То е духовна категория, то е онова, което се крие зад “марката” християнин. То е самоличност, която получаваш, пазиш, развиваш и за която избираш да си отговорен. Или избираш да си безотговорен. Четлива табелка на винаги гостоприемен дом или потънала в прах (лъскава) табела на блиндирана врата със сложна ключалка и алармена система.
Въведението във вярата е онази метафора от днешния разказ за Божията майка, която на 3 годинки изкачила сама 15-те стълби от входа на храма. Разказ за смелостта да тръгнеш по стръмното към великото приключение, наречено живот – не този с краткосрочните цели (къща, кола, повишение на заплатата), а онзи, който те изпълва отвътре с възторг до пръсване и струи навън в светлина и радост, който облива другите с усещането, че “на някой му пука” точно за тях, че са ценни и обичани и че си струват всичко, което можеш да преживееш за тях – дори разпъване.
Днешният празник е напомняне – за родителите, че пътят на децата им започва от храма, онзи в който въвеждат душите им, за да останат там завинаги. Затова е Ден на християнското семейство. Толкова просто, че трябва да си наистина много прост (разбирай “чист”), за да го разбереш. Нещо, което далеч надхвърля “възхода” на съвременната ни духовна немощ.
Кой не си върши работата по профилактиката, лечението и опазването на православното здраве на българина, е сложно интелектуално и морално упражнение, за което явно “няма почва у нас”. Иначе нямаше вече над 15 години все още да обсъждаме: да учат ли децата в училище религия или да не учат. Защото, ако учат, току виж разбрали, че постът не е “супер яка” диета за отслабване, с която да решаваме проблема със затлъстяването на нацията, а начин за решаване на проблема с оскотяването на нацията. Мръвкопродавците пък никога нямаше да припарят до българския храм – там, където свещениците причестяват на края на поста православните българи с тялото и кръвта Господни, а не плюскат тайничко свински мезета в олтарите. Храмът, в който от времето на малката Мариам насам трябва да възпитаваме децата си в три неща (не в “онези три неща”) – вяра, надежда и любов, защото те отразяват началото, пътя и безкрая на един човешки живот…
