Преди известно време сборник с разкази получи Премията на вестник “Индепендънт” – в най-големият британски конкурс за чуждестранна литуратура. И това въобще нямаше да бъде новина, ако премията не бе връчена на двайсетгодишна авторка от Русия – Ирина Денежкина.
“Дай ми”
Под това име студентката по журналистика от Екатеринбург публикува своите истории най-напред… в Интернет! Скромното начало е разказът “Льоха – ротвайлерът”. През 2002 година издават сборник и младата авторка става “всеруска знаменитост”. После книгата е преведена, разпродава се като бестселър в Германия и Италия, преди да завладее и Обединеното кралство.
За какво разказва Ирина в единадесетте разказа от “Дай ми”? За първия секс в летен лагер, за опит за самоубийство в самотата на новогодишната нощ, за безкрайни вечеринки, изпълнени с алкохол и дрога. На пръв поглед нищо особено, но всичко това е направено с искрения и безразличен стил на младостта в началото на 21 век!
Разбира се, руската критика е повече от сдържана. Първо, защото никой не е пророк в собствената си страна, и второ – защото руските критици винаги очакват появата на “новия Достоевски” и “новата “Война и мир”. Чуждите специалисти са далеч по- щедри на похвали. Но трябва ли да говорим за нещо, което не сме прочели? Нека поговори самата Денежкина. Не откъде да е, а…от Лондон, естествено. Където тя е живяла далеч преди да получи премията на “Индепендънт”.
– Какво правиш в Англия? (пита не кой да е – пита в. “Комсомолская правда”)
– Уча английски. Чуждите издателства ще ме канят в ролята на велика писателка. А ако не знам английски, как ще давам интервюта?
– Докъде стигна с езика?
– Говоря си свободно с мексиканците от училището.
– Как си запълваш времето в Лондон, когато не учиш езика?
– Ходя в пъбове. Разхождам се по Кемдън Роуд, улицата е дълга, срещам лелички с обръснати вежди и с пробити езици. Ходя често и в Сохо. Много е интересно, особено порно-салоните. Всичко ти показват на голям екран. Невероятно. В Екатеринбург такова нещо посмъртно не можеш да видиш!
– Как започна да пишеш?
– Пишех за себе си. Обичам да чета истории за младите, а нищо не можех да открия. После взех да давам разказчетата на приятели. Хареса им. Показаха ми сайт, където да ги “кача”. И тръгна…
– Родителите ти не се ли шокираха?
– Не го показаха. Мама събира всичко отпечатано, показва го на съседките.
– Казват, че издателството те увещава да съчиниш още една книжка?
– Създала съм началото, но…в Лондон не става. Тук всички компютри имат само латински шрифтове. Ще ми дадат “руски компютър”! Директорът на издателството се договорил с моя декан да напиша вместо дипломна работа – роман…
Приятно интервю, нали? И най-важното кратко. Очевидно сред “женската руска литература” не властват само криминалетата на Александра Маринина.
Днес вече това интервю е в историята, както и изданията на Денежкина от “Рандъм хауз” и “Саймън енд Шустър”. Дори произнасянето на тези издателства “хвърлят в музиката” всеки български писател. Но…може би някой ще рискува да издаде Денежкина и в България. Знае ли човек?
Как ви звучи това?
“Те скоро заспаха, притиснати един към друг, като че ли бяха най-близките хора на света и се бояха да не се изгубят някъде по жизнения си път. С пияните млади хора все така се случва.”
Майсторите на “пи-ара” на Запад вече сложиха надзаглавие на “Дай ми”: “Песнички за любовници”.
