Най-мръсното нещо на света са гарите. Най-мръсната гара на света е софийската. Може и да не съм права, но това няма значение. Мнението е мое и държа на него.
Само че някакъв голям мислител беше казал, че “мръсните места са интересни, а чистите ги показват на картички”. Може да съм го чула и от някой филм. Така съм устроена: запомням неща, но не помня точно откъде.
Но случката в гарата помня. Как да я забравя. Бях се скарала с гаджето (всички жени помнят дните, когато се карат с гаджетата си!) и трябваше да пътувам за… родното място. Като студентка ползвах намаление. Следователно – с влак. Следователно – през софийската гара.
Седях си там на дървената пейка и направо умирах от скука. Имаше половин час до влака ми, но винаги идвам много рано на гара. Навик. Очите ми шареха докато се спряха на една забавна двойка. Две момичета- едното много високо, другото- нисичко и закръглено. Напънах се да си спомня нещо от физиката- за привличането на противните полюси. Двете стояха прави и ядяха мазни банички.
Свършиха ги, и щях да отместя поглед, ако не се случи нещо забавно. До двете се приближиха момчета. Също чифт и също разнокалибрени.
“Е, помислих си, няма как да е иначе.” Но… имаше как!
Защото кльощавият дангалак се наведе към пухкавата дебеланка, прегърна я през раменете, и я целуна по мазните устни. Направо ги виждах как лъщяха! А нисичкият, напъхал се в джинси и бяла фланелка, от която избиваха бицепсите му, завря главата си в малките гърди на високата. Дотам му стигаше ръстът, и… страшно ми заприлича на български вариант на ескимоска целувка!
След което двамата не си размениха половинките, а си останаха така…
Може би въпреки всичко щях да ги забравя. Ако съдбата не пожела да попаднем в едно купе. Въобще не ми обърнаха внимание. Не ме гледаха дори. Взираха се само в себе си. И през цялото време, докато слязоха (те пътуваха по- кратко от мен!), сливаха погледи тъй влюбено, тъй нежно, че едва се сдържах да не се разсмея.
А щом слязоха и в купето остана единствено мириса им (тогава четях Пруст), вече не ми беше смешно. Напротив, дотъжа ми, домъчня ми, и ако тогава имаше мобилни телефони, щях да позвъня на моя благоверен, който въобще не ми беше верен!
Аз съм си съвсем нормална на ръст, всичките ми приятели винаги са били по-високи от мен, както си го иска природата, ама всичко ми вървеше наопаки. Което въобще не е работа на природата! А тези четиримата бяха направо за филм на Фелини. Или за немите американски комедийки!
Въобще – загубена работа. Никога повече не ги срещнах, естествено. И никога повече не срещнах такива “полюсни двойки”. При това две накуп! Опитвах се да убедя себе си, че те също се карат, че те също си изневеряват, че те също само се преструват, че живеят като мъж и жена, които се обичат. Опитвах се, но не успявах.
Защото една мисъл никога не ми даваше мира: няма начин двама толкова различни мъж и жена да са заедно, ако не се обичат безумно. До смърт! Като в романите! Иначе не биха издържали на присмеха в очите на околните…
Да ви кажа честно, тогава, в купето, малко си поплаках. И до днес, когато ми се прииска да си поплача насаме, все се сещам за дебеланката с дангалака, и другата с баскетболния ръст до щангистчето от леките категории. Действат ми точно като прочутата кифла на Пруст от неговото “изгубено време”.
Направо стимулант за женски сълзи…
Мирис от купето
