Привързаността при децата се появява обикновено през първите шест месеца след раждането. Най-малките бебета обръщат внимание на всички хора. Постепенно те се научават да ги различават и да предпочитат познатите пред непознатите. Накрая, между 6 и 7 месеца, бебетата търсят контакт с определени хора – обикновено това са родителите или онези, които се грижат за тях – и са нещастни ако ги няма. Не е чудно, че малките деца формират силна привързаност към своята майка. Разбира се, те изпитват такава и към бащата. Всъщност почти няма разлика в начина, по който децата се привързват към своите родители, въпреки че майките и бащите не общуват еднакво с тях. Майките са по-склонни да разговарят и да ги милват, докато бащите предпочитат да си играят с тях. Децата от своя страна търсят във взаимоотношенията си с всеки родител удовлетворяване на различни потребности. Те предпочитат бащите като партньори в играта, но отиват при майката, когато са разстроени. Бащите са по-вълнуващи и непредсказуеми, докато майките са по-утешаващи и успокояващи. Все още не е ясно доколко различията във взаимоотношенията „родител-дете“ са биологично или културно обусловени, но се знае, че и двамата родители са важни фактори за формиране на привързаността и играят съществена роля в социалното развитие на детето. Бащите обикновено прекарват по-малко време с тях, отколкото майките, но излиза, че за формирането на привързаността по-важен фактор е качеството на общуване, а не продължителността му.
Защо се формира привързаността?
Един от възможните отговори е, че тя удовлетворява физическите и психичните потребности на детето. Бебетата трябва да бъдат нахранени, чисти, да им се обръща внимание, да ги обичат и тогава те от своя страна развиват положителни чувства към хората, които удовлетворяват потребностите им. Според психоаналитичната теория на Фройд привързаността се основава на присъствието на майката или жената, която се грижи за бебето, и удовлетворява основните му потребности – най-вече глада и жаждата. Близки до това схващане са първите бихевиористки теории за ученето, които разглеждат привързаността като резултат от редуциране на първичните „нагони“ – състоянията на възбуда, предизвикани от физиологичните потребности. Тези възгледи допускат, че положителните емоции, които се появяват след задоловоляване на тези потребности – например чувството на удоволствие след хранене или пиене, се свързват с човека, който ги удовлетворява. Накратко ние се привързваме към ръката, която ни храни. Вместо възгледа за привързаността като резултат от удовлетворяване на физиологичните потребности английският психиатър Джон Боулби възприема етологичният подход. Той изучава ненаученото целенасочено поведение, например инстинктивното, което се предизвиква и насочва от взаимодействието между генетичните фактори и околната среда. Според Боулби човешката привързаност се основава на вродени поведенчески модели, които направляват социалните взаимоотношения между родителя и детето. Привързаността възниква поради факта, че бебето разполага с вродени емоционални реакции, например усмивка и плач, които предизвикват грижа и защита от страна на родителите. Реакциите на майката също са вродени, тя се безпокои когато, детето плаче, и е доволна, когато се смее. За разлика от психоаналитичната теория етиологичният подход свежда до минимум значението на храненето – то е само една от социалните ситуации, в които детето и родителите си взаимодействат. Формирането на привързаност се основава на взаимно подкрепящи се сигнали – например усмивки, прегръдки и смях, а не на задоволяването на физиологични потребности като глада и жаждата. Тъй като и емоционалните реакции на родителите са резултат от вродени процеси, Боулби смята, че неговото становище има предимството да обяснява защо родителите също се привързват към децата си. Едновременно с това възниква и въпроса, възможно ли е развитието в ранното детство да има дълготрайно влияние върху нас? Ерик Ериксън разработва стабилна теория за социалното и емоционалното развитие, която донякъде повтаря възгледа на Фройд, че основите за развитието на възрастните хора се поставят още в детството. Според Ериксън в малките деца се формира отношение на доверие или на недоверие към света, което остава за цял живот, и което зависи от чувствителността и отговорността на хората, които се грижат за тях. Други автори твърдят, че малките деца са забележително издържливи. С изключение на случаите на жестоко отношение или крайно пренебрежение, ранният отрицателен опит, може да бъде преодолян чрез проява на по-голяма чувствителност, отговорност и грижа за детето в по-късна възраст. За да изучи привързаността и влиянието й върху по-късното развитие, психоложката Мери Ейнсуърт, заедно със свои колеги наблюдава взаимодействията между майки и бебета. На всяка трета седмица, започвайки от раждането на бебето и до края на първата година, в продължение на четири часа Ейнсуърт регистрира чувствителността и отзивчивостта на майката, докато удовлетворява потребностите на детето. През първата година привързаността на детето към нея се изследва в т.нар. „странна ситуация“, която се състои от следната поредица от събития:
– Майката и детето влизат в непозната стая.
– Майката сяда, докато детето свободно опознава обстановката.
– В стаята влиза непознат мъж и сяда на стол.
– Майката излиза от стаята, а детето и непознатият остават.
– Майката се връща, а непознатият излиза.
– Майката оставя детето само в стаята.
– Непознатият влиза.
– Непознатият излиза и майката се връща.
Ейнсуърт открива три различни модела на привързаност.
Повечето от бебетата – около 60-65%, се описват като стабилно привързани. Те разчитат на майката при изучаване на новата ситуация или когато търсят играчки и предмети в непознатата стая. Те често се стремят към близък контакт с майката. Децата се разстройват, когато тя излиза, и я посрещат радостно, когато се връща. Майките на тези деца се характеризират като чувствителни и отзивчиви към тях.
Втората група деца – около 20%, се описват като отбягващи. Те рядко плачат, когато майката напуска стаята, и не й обръщат много внимание, когато се връща. Майките им се характеризират като недостатъчно чувствителни към детските потребности. Вместо да бъдат привързани и нежни, те често показват раздразнение и гняв към децата си.
Накрая, третата група деца – около 10-15%, са наречени амбивалентни. Те понякога се разстройват, когато майката ги напуска, но когато се връща, или не й обръщат достатъчно внимание, или искат да бъдат взети на ръце. И тези майки се характеризират като недостатъчно чувствителни към децата си, но не в такава степен, както са „отбягващите“ майки. За да бъдем справедливи към майките, трябва да имаме предвид, че привързаността между майката и бебето не е еднопосочна. Бебетата не са толкова пасивни, те имат собствен принос в изграждането на своя вътрешен свят. Някои бебета по темперамент са по-трудни и не възприемат лесно ласките и вниманието. Привързаността е реципрочно взаимодействие и различията в темперамента на бебетата със сигурност се отразяват върху взаимоотношенията майка-дете. Изследванията показват, че децата,които са стабилно привързани от най-ранна възраст, по-късно стават по-големи оптимисти, по-склонни към сътрудничество и като цяло по-компетентни в социално отношение.
Автор: Силвия Кръстева, психолог
www.psiholog.co
