Преследването на щастието е често срещана цел. Всички искат да бъдат щастливи. Всички осъзнаваме рано или късно, че външният успех не ни осигурява дълготрайно щастие. Тогава къде да го търсим? В любовта към себе си и към другите? В действителност можем да обичаме истински другите, само ако обичаме себе си.
Тогава защо някои хора изпитват лесно любов към себе си, докато други прекарват целия си живот в търсене на връзки или постижения в кариерата, за да намерят тази любов? Може да звучи клиширано, но отговорите сочат към опита в детството на всеки човек.
Това, което ние наричаме самооценка започва с оценката, която родителите имат за децата си. Чрез най-простия акт на докосване, внимание към чувствата или наставление за постигане на успех, детето вижда собствената си стойност, отразена в очите на родителите си. Вижда, че е ценно и достойно да бъде обичано.
Тези чувства са толкова силни, че е доказано, че повлияват на целия ни живот. Когато обаче чрез различни форми на оскърбяване и пренебрегване детето не успее да си вземе това отражение на любовта, се случват две неща. Първо, детето започва да развива чувството, че нещо не му е наред и че не е способно да предизвика любов. Тъй като за едно дете родителят е като Бог, родителските оскърбления и пренебрежение (включително незачитане на чувствата на детето) се преживяват от него като заслужени. Второто нещо е, че децата са специалисти в измислянето на стратегии за това как да получат любов и да се предпазят от изоставяне. Често срещана „защитна стратегия“ е перфекционизмът. Те си казват: „Ако аз съм перфектен/на, мама и татко ще ме обичат.“.
Търсенето на съвършенството може да се превърне в доживотно лутане, независимо дали под формата на търсене на идеалния партньор, на перфектното постижение или на перфектното забавление. Но резултатът винаги ще бъде разочароващ. Нищо не може да замени любовта на човека към себе си.
Има ли надежда за тези, които не са получили достатъчно любов през детството си? Отговорът е едно сърдечно ДА! Но, както всичко, което си заслужава, и това изисква усилия. Ключът е в начина, по който преживяваме спомените си от отношението на родителите ни.
Всеки от нас носи в съзнанието си един „вътрешен родител“, глас, който ни говори по начина, по който родителите ни са го правили. Ако родителите ни са били предимно подкрепящи, и вътрешният ни глас е такъв. Ако отношението им е било предимно пренебрежително обаче, ще сме склонни към самокритичност през по-голямата част от времето.
Част от тази самокритика ще е просто повторение на това, което сме чули. Но по-често детето критикува себе си, че трябва да запази връзката си с родителите. В този факт лежи източникът на повечето от дистреса, който преживяваме, както и семенцето на възстановяването ни.
Щом веднъж осъзнаем, че хората с висока самооценка говорят на себе си по любящ начин – особено, когато са подложени на стрес, а тези с ниска самооценка са самокритични, сме готови да поемем по пътя към промяната. В основна цел се превръща да променим начина, по който говорим на себе си.
Три стъпки от преследването на щастието към намирането на истинското щастие
Стъпка първа: Осъзнаване
Впечатляващо е по колко различни начини можем да говорим на себе си в различни моменти. Ако имаме хубав ден, съзнанието ни често отразява това с позитивни мисли. Често в такива моменти то ни може да е много тихо и спокойно.
Съпоставете това с моментите, когато сте поставени под стрес или след като сте преживяли някакво разочарование. В тези моменти съзнанието ни е склонно да бъде доста негативно и дори „заето“.
Когато съзнанието ни е пълно с тревожност, често преживяваме отново „душевното състояние на детето“. Едно негативно събитие в живота ни кара да се връщаме назад във времето и да изпитваме чувства от по-младите си години. Щом веднъж разберем как сме стигнали от това да се чувстваме сърдечни и зрели до това да се чувстваме несигурни и вдетинени, значи имаме невероятна дарба. Да изпитваме състрадание.
Стъпка втора: Състрадание
Когато превключим на душевното състояние на несигурно дете (а всички го правим от време на време), ние се връщаме към специфично вътрешно преживяване на подкрепа, пренебрежение или оскърбление. В зависимост от детството ни, ние ще сме способни – или не – да пораждаме любов и грижа към себе си в такива моменти.
Но, каквото и да се случи, вината не е наша. Фактът е решаващият. Щом веднъж осъзнаем, че е въпрос на късмет към какво родителско отношение се връщаме в съзнанието си в такива моменти, ставаме по-емпатични.
Можем да изпитваме любов към себе си и към личната ни история. Това състрадание ни позволява наистина да се грижим по-добре за себе си. Способни сме да предприемем истинско действие на зрял човек.
Стъпка трета: Истинско зряло поведение
Когато превключим на душевното си състояние от детството, често се чувстваме пасивни и безпомощни. Вътрешният ни диалог включва или тревожни идеи като „Никога няма да съм достатъчно добра.“, „Не мога да го направя.“, „Само ако можеше…“, или себекритични такива като „Порасни!“, „Спри да правиш от мухата слон!“. Щом осъзнаем, че сме в детинското си състояние и изпитваме състрадание към уникалните си преживявания през детството, трябва активно да поддържаме енергията си на зрял човек. Истинските действия на зрял човек ни помагат да излезем от вдетиненото си състояние на ума и да погледнем на себе си по зрял начин. Простичко казано, истинското зряло поведение включва повишена грижа за себе си.
Понякога това значи просто да приемаме настоящите си чувства като отражение на ранни детски преживявания. В други случаи включва активна грижа за настоящите ни нужди. Независимо дали това е приготвянето на хубаво ястие за нас самите или обаждането на приятел, истинското зряло поведение се явява едно „позитивно себеродителстване“.
Често истинското зряло поведение включва и предизвикване на потока ни от негативни думи за себе си. Това е много по-лесно за постигане, когато осъзнаваме, че сме били в детското си състояние на ума. Може да се окажем заседнали в търсенето на щастие, но да не сме истински щастливи. Когато имаме катастрофични мисли за бъдещето, можем да се успокоим, ако разпознаем, че моментното ни мислене е по-скоро такова на малко дете, а не на зрял възрастен.
