Децата понякога казват шокиращи неща, наистина. Макар че при повечето случаи коментарите са невинни или забавни, от време на време наистина ни карат да се притесним. Колкото и да се опитваме да научим децата си на правилно поведение и подходящ начин на мислене, понякога се случва да изтърсят нещо напълно неприемливо.
Независимо дали ще е расистко, сексистко, класистко или нещо друго, завършващо на „истко”, е нормално да се смутим, когато детето изкаже някакъв предразсъдък. И започваме да се чудим – къде го е чуло? Какво да направим?
Трудно е да контролираме реакцията си в такава ситуация, но това е от значение. Разгневяването, наказването на детето или отхвърлянето на коментара с реплика от сорта на „Не искаш да кажеш това” затваря вратата на продуктивния разговор. Колкото и да сме смутени от това, което сме чули – особено ако ситуацията се е развила на публично място – първо трябва да осъзнаем какво е казало детето преди да стигнем до първопричината за изказването. „Не съм сигурна, че си прав. Нека си поговорим за това защо мислиш, че нещата стоят по този начин.” е добър подход, който да ни преведе през момента на дискомфорт и да стимулира задълбочаването на разговора.
Предразсъдъците са заучено поведение. Децата не се раждат, мразейки се едно друго заради различията помежду си. Има един цитат от комика Денис Лиъри, който гласи „Расизмът не се поражда, приятели, той се учи. Имам 2-годишен сън. Знаете ли какво мрази? Да спи следобед. Край на списъка.”. Дали у дома, в училище, сред познатите и роднините, предразсъдъците са избор, който всеки от нас, включително децата, прави. Добрите новини са, че, ако нещо може да се научи, то може да се постигне и обратното – да бъде отучено. Като родители ние имаме най-силно влияние върху децата си и това е моментът, в който да го използваме.
Какво да кажем? Това вече зависи от детето, от ситуацията и от семейните ни ценности. Първо можем да зададем на детето въпроси относно това как се чувства и какво мисли – след това да зададем още въпроси спрямо отговорите. Нека си помислим къде детето ни може да е чуло подобно изявление, да допуснем, че може да изпитва страх от различията, който ние можем да успокоим, или други различни сценарии. Важното е да сме отворени да довършим разговора, независимо в каква посока поеме, и да успеем да го насочваме периодично към повтарянето на семейните ценности, на които се опитваме да научим децата си.
Без значение каква е ситуацията, когато детето заяви вербално предразсъдък, имаме възможността не само да обсъдим коментара и причините зад него, но и да се замислим над това дали собственото ни поведение отговаря на думите ни. Всеки ден трябва да се държим и да говорим по начина, по който искаме и детето ни да се научи да го прави. Трябва да бъдем неговия модел за подражание по отношение на откритостта и приемането. Разбира се, няма гаранция, че детето няма отново да изказва за в бъдеще подобни мнения, но най-малкото този тип разговори ще оставят възможността за бъдеща комуникация по въпроса отворена.
