На 15 май 1886 г. провинциалният град Амхcрст в щата Масачузетс изгубва завинаги своята най-голяма забележителност. В този ден умира Емили Дикинсън – най-странната жителка на това скучно местенце, наречена „бялата затворница”.
Това прозвище тя получава заради това, че през последните 20 години практически не напуска пределите на своя дом, носи само бели дрехи и дори с редките си посетители разговаря през вратата. Стиховете, които пише, добавят още един щрих към нейната странност. Но жителите на Амхърст не разбират, че този ден те погребват най-великата поетеса в историята на САЩ.
На САЩ не им е провървяло с поезията, а отделните изключения само потвърждават това правило. Едгар По – кумир на всички европейски романтици и символисти, е признат в родината си едва през 20 век. А Томас Елиът, който емигрира във Великобритания, обявява Америка за „царство на вулгарността”.
Емили произхожда от пуританско семейство. Книгите си тя получава с помощта на своя брат, тъй като баща й се опитва да се отдалечи от вредното влияние на светската литература.
На 15 април 1862 г. Томас Хигинсън, известен литератор и критик, получава странно писмо с още по-странни стихове, в което начинаещата поетеса моли за съвет. Маниерът на писане поразява мастития литератор, който усеща неподправената искреност и силата на тези стихове, но от друга страна е шокиран от тяхната „хаотичност и небрежност”. Критикът ги определя като „живи”, но не ги публикува.
Дикинсън нарушава строгата английска схема на построяване на изречението (подлог – сказуемо – допълнение – обстоятелство). Размерът на стиховете „плува”, ритъмът е изпълнен с асонанси и дисонанси и накрая всички тези волности се поставят в една доста банална форма, основана на размера на английските църковни химни.
Но Емили се оказва „костелив орех”. Тя изслушва критиката, но не я приема и продължава да пише така, както смята за добре. Тя приема само един съвет – не проявява желание да бъде публикувана. Докато поетесата е жива са публикувани 7 от нейните стихотворения, но те са излезли анонимно, без хонорар и против нейното желание. Хигинсън не се въздържал и е поправил някои „грешки”, така че светът вижда в оригинал стиховете на Дикинсън едва през 1955 година.
С това не свършват чудачествата на Емили. От 1870 година тя се обрича на доброволно заточение в бащиния си дом. Това лесно може да се обясни с умопомрачение, но нито с писмата, нито със стиховете, нито с разговорите Емили наподобява озлобена срещу хората стара мома. Точно обратното: тя покорява всички с живия си ум и безкрайна енергия.
Жена с такава чувствителност не може да не изпитва любов. Нейните любовни стихове са малко, но затова пък са превъзходни. Изследователите на творчеството на поетесата предполагат няколко адресата на любовните стихове, но все още няма точни доказателства.
За най-вероятен претендент са смята пастор Чарлз Уордсуорд, с когото Дикинсън се запознава през 1855 година във Филаделфия на път за Вашингтон при своя баща-конгресмен. Те дълго време си кореспондират, а Емили го нарича „най-скъпия земен приятел”. Според мълвата, именно заминаването на Уордсуорд в Калифорния е причината за душевната криза и „бялото затворничество” на поетесата.
„Животът е сам по себе си толкова удивителен, че оставя малко място за други занимания” пише Дикинсън и тази фраза разкрива загадката на нейното заточение. Лишила се от човешките радости, Емили се опитва да се съсредоточи върху вътрешния си свят и изостря до крайна степен своето усещане за света.
Поетесата напрегнато се е вглеждала и по-точно вслушвала в живота. В няколко стихотворения тя повтаря една и съща мисъл – само „гладният” е способен максимално да усети вкуса, само лишеният може истински да оцени цената на изгубеното.
Парадоксално е, но Дикинсън се чувства свободна само заключена в своя дом, в света на въображението си, надеждно защитена от предразсъдъците на другите хора.
След смъртта й са открити написани на ръка тетрадки със стихове, за които никой не е знаел. Емили е написала повече от 2000 стихотворения. Хигинсън издава част от тях и от този момент славата на „Бялата затворница” започва неимоверно да нараства.
