“Той беше въплъщение на американската мечта – младост, красота, пари, ранен успех – и вярваше в тези атрибути така страстно, че ги надари с определено величие”, пише за Фицджералд неговият съвременник Андрю Тернбул.
И наистина, през 20-те години на миналия век Скот Фицджералд е култова фигура, заобиколена с безброй легенди в стил „американска мечта”.
С първия си роман „Отсам рая” той завладява ръката и сърцето на богата и красива жена. Красивата двойка се държи толкова екстравагантно, че не напуска вестникарските хроники със светски скандали. Животът обаче се оказва много по-сложен от „американската мечта”.
Франсис Скот Фицджералд е роден на 24 септември 1896 година в Сейнт Пол. Неговата майка, Мери Маккилън, произхожда от порядъчно католическо семейство, а баща му, Едуард Фицджералд успява, благодарение на упорития си труд, да израсне от дребен продавач в могъщ търговец. Едуард е бил беден армейски офицер и се е смятал за неудачник. В тежките периода от живота си малкият Скот се е молил на Бога да избави семейството от приюта за бедни. Този детски страх по-късно се проявява в живот „с размах”, а в някои свои произведения писателят придава на богатството мистични свойства, считайки богатите хора за богоизбрани.
Наследството на дядо Маккилън позволява на родителите да обучават децата си в частни училища. Майката на Скот от рано внушава на сина си мисълта за неговата изключителност. И не напразно – първите му литературни опити веднага са публикувани в училищното списание. След преместването си в училище „Нюман”(обител за 60 деца от състоятелни американски семейства) Фицджералд с огромна страст започва да съчинява песни и пиеси за драматичния кръжок. В университета „Принстън” Скот продължава да усвоява почти всички литературните жанрове (в ущърб на учебните занятия), а негова пиеса спечелва първо място в конкурс и е публикувана в хумористичното списание „Триъгълник”.
Започва Първата световна война, много американски младежи изпадат в еуфория от милитаристки романтизъм . Фицджералд не прави изключение – той спешно полага изпит за звание лейтенант в пехотата, но по волята на съдбата неговата рота не участва във военни действия.
По време на армейската си служба той се среща със Зелда Сейър, която става неговото най-голяма щастие, но и най-голямата мъка в живота му. Екзалтирана, остроумна, смела до безразсъдност, с неукротима жажда за живот, винаги обкръжена от поклонници, тя веднага завладява сърцето му и отговаря с взаимност, но му отказва брак, тъй като не е вдъхновена от скромния вариант на съществование. По това време в житейския актив на Фицджералд се намира само ръкописът на романа „Романтичният егоист” и 120 отказа от издатели.
Раздялата със Зелда е последвана от две седмици пиянство, а след това завръщане в дома на родителите. За три месеца “затворничество” в трескав режим на работа той прекроява „Егоиста” и създава от неговите останки „Отсам рая”. По собствено му признание, той се е „изцедил до последна капка”. Романът веднага се отпечатва, а малко след това Зелда и Скот се оженват.
Огромната популярност на книгата през годините е обяснима – Фицджералд е изразил настроенията на американската младеж, засегната от войната, усетила края на битието, отхвърлила добродетелите на своите бащи и бавно достигнала успеха и щастието.
Поколението на Фицджералд се хвърля в „карнавалните танци” на 20-те години (периода на американския бум), а писателят става негов символ. Това е времето на екзалтация, допинг и психози. Фицджералд го кръщава „век на джаза”, а днешната младеж то определя като “век на екстази”. Следват години на развлечения, скъпи костюми от „Братя Брукс”, нощни купони, много алкохол, младежки безумства, постоянен вдъхновител и участник на които е била самата Зелда.
След две години излиза романът „Красиви и прокълнати” (1922). Но егоистичните идеали на младото поколение, възпети от Фицджералд и донесли му много пари, тук вече са подложени на съмнение. В същата година са появяват първите щрихи на романа „Великият Гетсби” довършен през 1925 година. В тази книга той окончателно се разделя с младежките си илюзии и ясно осъзнава, че човекът, цинично изградил своя живот само по законите на успеха, стига до пълен личен провал.
Съдбата среща в Париж Фицджерал с Хемингуей, който произнася доста язвителни думи по отношения на начина на живот на безброй многото “фицджералдовци”, но признава достойнствата на “Великият Гетсби”, определяйки книгата като „великолепна”.
След този период Фицжералд попада в плен на алкохолизма, а честолюбивата Зелда започва да се отнася с болезнена ревност към неговата слава. Тя написва посредствен роман, заема се с живопис и последва маниакалното си увлечение по балета… Фицджералд е принуден да я настини в клиника за душевно болни с диагноза „шизофрения”. След много години той без да иска казва пред дъщеря си: ” Мразя жените, възпитани да безделничат”. „Мразя” се отнася, разбира се, не за Зелда, а за самия принцип на възпитанието.
Това е истинско крушение. Така в последствие нарича Фицджералд своята горчива изповед. Черти от семейната трагедия на писателя са отразени в романа „Нежна е нощта” – неговото най-забележително произведение.
За американската литература Скот Фицджералд е първооткривател на лиричната проза. За това способстват свойствата на неговия талант: тънък психологизъм, доверителна интонация, снизходително отношение към героите, мек хумор, щедра откровеност. ”Аз трябва да започна от емоцията, която ми е най-близка”, признава той.
Това е особено забележимо в неговите разкази. Скот пише новели и разкази или по вдъхновение, или поради потребност от пари. Сред тях има истински шедьоври. Неговата семейна драма (Зелда не излиза от клиниката, а единствената му дъщеря е в затворен пансион) също е отразена в прекрасни произведения.
До края на дните си Фицджералд се бори с болестта си – сътрудничи на Холивуд като киносценарист, но неговият оригинален талант се вписва лошо във „фабриката за мечти”.
В навечерието на своята 40 годишнина писателят е посетен от кореспондент на „Ню Йорк Поуст”, който не го намира в най-добрата му форма. В юбилейната статия Фицджерал е наречен „писател-пророк на следвоенните неврастеници”. Той се опитва да се самоубие, но Бог го спасява от този грях. Умира след втори инфаркт на 21 декември 1940 година. На масата остава недописаният роман „Последният магнат”.
Днес, както и някога в старата Европа, има твърде много хора, обсебени от „американската мечта”, за които би било особено полезно да препрочетат произведенията на Скот Фицджералд и да осъзнаят, че „американската мечта” може да бъде и… трагедия.
