Велики вторник е ден за поучения и последни нравствени наставления. В този ден се четат две от най-поучителните притчи, които Христос разказва на учениците си – притчата за десетте девици и притчата за талантите. Предлагаме ви и вие да ги прочетете, както и тъклуването, което са дали светите учители на Църквата.
Притча за десетте девици (Мат.25:1-13)
1. Тогава царството небесно ще се оприличи на десет девици, които взеха светилниците си и излязоха да посрещнат младоженеца;
2. пет от тях бяха мъдри, а петте неразумни.
3. Неразумните, като взеха светилниците си, не взеха със себе си масло;
4. а мъдрите, заедно със светилниците си, взеха и масло в съдовете си;
5. и понеже младоженецът се бавеше, всички задрямаха и заспаха.
6. А посред нощ се чу вик: ето, младоженецът иде, излизайте да го посрещнете.
7. Тогава всички тия девици станаха и приготвиха светилниците си;
8. а неразумните рекоха на мъдрите: дайте ни от вашето масло, защото светилниците ни гаснат.
9. Мъдрите пък отговориха и казаха: да не би някак да не стигне и нам, и вам, по-добре идете у продавачите и си купете.
10. А когато те отиваха да купят, пристигна младоженецът, и готовите влязоха с него на сватбата, и вратата се затвориха.
11. После дохождат и другите девици и викат: господине, господине, отвори ни!
12. А той им отговори и рече: истина ви казвам, не ви познавам.
13. И тъй, бъдете будни, защото не знаете ни деня, ни часа, когато ще дойде Син Човеческий.
Тълкувание:
В тази притча се говори за пет мъдри и пет неразумни девици, а се подразбира пет мъдри и пет неразумни човешки души. Мъдрите имали чисти светилници и свещен елей, а неразумните – само чисти светилници. Светилниците в тази притча символизират телата, а маслото (елей) – милостта. На гръцки език “милост” се произнася “елеос”. Оттук е дошла и думата “полиелей”, което означава “многомилостив”. На празничната утреня освещаването на църквата се усилва от запалването на свещите и елея, когато се пеят псалмите за многото милости Божии към избрания народ и много пъти се повтаря: да бъде милостта Му вечна, алилуя!
Мъдрите девици имали девствено тяло с девствена душа, но освен това и милост велика по отношение на по-слабите, към онези, които още не са се освободили от греха. Неразумните строго спазвали целомъдрието телесно, но презрително, немилостиво се отнасяли към по-слабите, високомерно ги осъждали и ги загърбвали с презрение. “Праведниците са наречени неразумни – казва свети Нил Синайски, – защото преуспявайки в много трудното, дори невъзможно дело – запазването на целомъдрието, те пренебрегнали малкото и лесното”. А пренебрегнали са те милостта, съчувствието, прошката. Светилникът им е чист, но празен и тъмен! Когато дойде смъртният час, земя ще покрие тялото, и душата ще тръгне на път към вечното си отечество, а ще й свети и ще я поведе след себе си елея на милостта. Който се окаже без такъв елей, него тъмнината ще го погълне! Вратите отпред ще са в тъмнина! Как да се премине през тези страшни врати? Душата трепери от страх, примира от сенките на призраците като в кошмарен сън. Кой ще я помилва? Кой ще й протегне поне лъч светлина? Господ помилва, но само милостивите, защото е казано: блажени милостивите, понеже те ще бъдат помилвани. Онези, които са били милостиви към творенията, ще бъдат помилвани от Твореца. Не е ли това наистина правилно и утешително? Да, но е и страшно – за немилостивите!
Тази притча има и още по-дълбок, духовен смисъл. Под петте неразумни девици се подразбират петте безмълвни сетива. Който живее само с това, което вижда и чува, без да контролира чувствата с разума си, той има неразумна душа. Когато смъртта спусне завесата върху света на чувствата, такава душа ще остане в абсолютна тъмнина.
Под пет мъдри девици се подразбират петте вътрешни органи на чувствата, които разумно управляват външните чувства и властват над тях. Тези вътрешни органи на чувствата събират светлина в продължение на целия живот на човека, светлината, която остава в душата и свети и тогава, когато смъртта спусне завесата.
Притчата за талантите (Мат. 25:14-29)
14. Защото Той ще постъпи като човек, който, тръгвайки за чужбина, повика слугите си и им предаде имота си:
15. и едному даде пет таланта, другиму два, другиму един, всекиму според силата; и веднага отпътува.
16. Който взе петте таланта, отиде, употреби ги в работа и спечели други пет таланта;
17. също тъй и който взе двата таланта, спечели и други два;
18. а който взе единия талант, отиде, та разкопа земята и скри среброто на господаря си.
19. След дълго време дохожда господарят на тия слуги и поисква им сметка.
20. И като пристъпи оня, който бе взел петте таланта, донесе други пет и казва: господарю, ти ми предаде пет таланта: ето, аз спечелих с тях други пет.
21. Господарят му рече: хубаво, добри и верни рабе! В малко си бил верен, над много ще те поставя; влез в радостта на господаря си.
22. Дойде също и оня, който бе взел двата таланта, и рече: господарю, ти ми предаде два таланта: ето, аз спечелих с тях други два.
23. Господарят му рече: хубаво, добри и верни рабе! В малко си бил верен, над много ще те поставя; влез в радостта на господаря си.
24. Пристъпи и оня, който бе взел единия талант, и рече: господарю, аз те знаех, че си жесток човек: жънеш, дето не си сеял, и събираш, дето не си пръскал;
25. и като се уплаших, отидох, та скрих таланта ти в земята; ето ти твоето.
26. А господарят му отговори и рече: лукави и лениви рабе! Ти знаеше, че жъна, дето не съм сеял, и събирам, дето не съм пръскал;
27. затова трябваше парите ми да внесеш на банкерите, а аз, като дойдех, щях да си прибера своето с лихва;
28. вземете, прочее, от него таланта и го дайте на оногова, който има десет таланта;
29. защото всекиму, който има, ще се даде и преумножи, а от оногова, който няма, ще се отнеме и това, що има;
Тълкувание:
След като казва по-горе, че денят на второто пришествие е неизвестен, Господ в тази притча показва, че ще дойде внезапно. Защото, подобно на човек, който заминава на път, Господ е призовал рабите Си и им е дал заповеди. Христос, който заради нас е станал човек, се нарича заминаващ, или защото се е възнесъл на небесата, или защото дълго търпи, не изисква веднага от нас, но очаква отчет. Неговите раби са онези, на които е поверено служението на словото, като архиереите, иереите, дяконите и всички, приели духовни дарования, едни по-големи, други по-малки, всеки според силата си, тоест според своята вяра и чистота. Защото, какъвто съд представям на Бога, в такъв слага Той Своя дар за мене, и в малкия съд слага малък дар, а в големия – голям. Слугата, получил пет таланта, веднага отишъл и започнал да се труди – такова е неговото усърдие, че нищо не е пренебрегнал и веднага е започнал да се труди, удвоявайки приетия дар. А удвоява дадения му дар онзи, който, след като получи дар слово, богатство, власт или някакво друго знание и способност, принася полза не само на себе си, но се стреми да бъде полезен и на другите. И обратното, закопава таланта в земята този, който мисли само за своята полза, а за ползата на другите дори не се сеща, и затова ще бъде осъден. Ако видиш надарен и старателен човек, който обаче употребява дарованията си за зло – за своя изгода, за измама и за земни неща, смятай, че е зарил таланта си в земята, тоест в земните неща. След много време идва господарят, който е дал среброто си, тоест или Божествените слова, защото те са сребро, очистено от пръст в горнило (Пс. 11:7), или всяко дарование, което украсява и прославя човека. И поисква им сметка, тоест отчет за получения дар.
Господарят еднакво хвали и двамата слуги, употребили даденото, за да се трудят, всеки чува от него: хубаво, добри и верни рабе. Под “добър” разбира човеколюбивия и щедрия, който простира благостта си и върху ближните. А казва, че верните в малкото ще бъдат поставени над много, защото, макар да получаваме дарове и тук, те са нищожни по сравнение с бъдещите блага, с които ще се удостоят онези, които подобаващо са употребили получения от Бога талант. Радостта на господаря означава онова непрестанно веселие, с което Бог се весели за делата Си, по думите на Давид (Пс. 103:31). Така се радват и светиите за своите добри дела, докато грешниците скърбят и безполезно се разкайват за лукавите си дела; светиите се радват и на това, че имат толкова богат Господ. Забележи, че и получилият петте таланта и получилият два се удостояват с еднакви блага; това значи, че и получилият малко ще приеме равна почест с онези, които са получили и извършили много, ако употреби подобаващо дадената му благодат, колкото и малка да е тя. Защото всеки се почита заради полученото само тогава, когато го е употребил по подобаващ начин. Благодарните раби са именно такива, а лошият и ленив раб отговаря иначе – така, както му е присъщо. Той нарича господаря си жесток, подобно на това, както и днес мнозина учители – казват: жестоко е да се изисква послушание от хора, в които Бог не е вложил покорност. Защото това значат думите: жънеш, дето не си сеял, тоест изискваш покорност от този, в когото не си вложил естествена покорност. А като нарича господаря жесток, рабът осъжда сам себе си. Щом господарят му е жесток, както сам казва, той би трябвало още повече да се старае и да се устрашава, понеже има жесток и немилостив господар; защото, ако търси чуждото, толкова повече ще потърси своето. Затова би трябвало и ти да умножаваш онова, което си получил, и да образоваш учениците си, от които Господ ще потърси дължимото. Защото на раба е свойствено да дава полученото, а на Господа – да изисква отчет от всеки. Но рабът казва на господаря си: “сметнах заповедта ти за жестока, защото изискваш послушание от хора, на които не си дал естествено предразположение да се покоряват на чутото; затова от опасение словото на моето наставление да не се окаже напразно, аз не се грижех за другите, а само за себе си”. Учениците се наричат банкери, защото предават учението на другите. Лихвата, която се търси от тях, е изпълнението на учението на дело. Защото ученикът, приемайки от учителя учението, сам се ползва от него, предава го на други и прибавя към него още и лихва, тоест добрите дела. Който е приел дар за полза на другите, но не го употребява по предназначение, ще го изгуби, а който се грижи за другите, придобива още повече, понеже ще му бъде дадена по-голяма благодат. А от онзи, който не се упражнява, ще се отнеме и дарованието, което притежава, понеже, като не се грижи да го преумножи, той го губи и макар на пръв поглед да го има, го е погубил със своята леност и нехайство. Външна тъмнина се нарича мястото, което не се озарява от божествената светлина.
По материали от: pravoslavie.bg