Чували ли сте понятието “социостаза”? То изразява идеята за метастазите, които обществото, като съвкупност от правила, порядки и модели на поведение, пуска във вътрешния свят на човека, унищожавайки онези жизнени сили, които са му носели вътрешна радост, щастие, хармония, равновесие и душевно здраве. Резултатът, разбира се, най-често е личностна смърт – точно какъвто най-често е резултата за тялото от метастазите на рака като физическо заболяване.
За да се излекуваш от рак, е необходимо да активизираш всички свои вътрешни ресурси, да повярваш в чудото и да упорстваш “като луд”, т.е. – да промениш модела, по който си живял, на 180 градуса. Същото е необходимо и при лечението на заболяването от социален “рак”.
Все по-чести стават случаите в т.нар. западно общество, когато човек с отлична кариера, например мениджър в голяма фирма, захвърля дома, работата и дори семейството си и заминава “на село”, в търсене на простите радости от живота и трайно щастие. Завинаги.
Какво е това? Лудост? Нервен срив? Или просто една логична последица?
В конституцията на САЩ, например, се казва, че всеки човек има право да преследва своето щастие. На пръв поглед – демократична загриженост за човека. Има обаче една уловка: щастието е извадено от него (човека), превърнато е в дивеч или престъпник, които той трябва да преследва – и в двата случая с оръжие…
Всяка една тенденция неизбежно си получава и име (социума трябва задължително да има етикети, за да функционира). В този случай, думата за “откачалките”, зарязали безумната – и безкрайна – гонка на псевдо-щастието, е “дауншифтинг”. Причините за това “анормално” социално поведение се крият във вътрешните противоречия, преследващи човека – противоречието между амбициите като социални модели и истинските желания и копнежи на личността.
Амбицията е стремежът на човека към финансов растеж и изкачване по стълбата на кариерата, но по своята същност това е стремеж да получим максималното обществено одобрение – т.е. да се впишем най-добре в социалния модел за личностна реализация. Ако надникнете в дълбините на своите мотиви, може би ще видите, че кариерата ви е необходима, за да предизвикате възхищение или завист у другите, одобрението на родителите (или други авторитети), но не и за собствено удоволствие. Разликата между кариерата и това, да вършите нещата, които обичате, е всъщност разликата между призНание и призВание – една буква, която променя тотално перспективата и която е толкова лесно да сбъркаш (по ирония, дори на клавиатурата са една до друга и лесно в бързината на “писането на живота”, можеш да чукнеш погрешната).
Същото се отнася и до повечето материални блага. Практически, никой не се нуждае от плазмен телевизор, в повечето случаи обикновеният ни е предостатъчен. Но нещо вътре във вас не ви оставя на мира – и вие си купувате плазмен, за да се насладите на възхищението на всички гости, които ще идват у вас или за да престанете да завиждате на “по-успелия” колега, който си е купил същия телевизор още миналата година.
Амбициите са насочени към резултата: кратък миг на триумф, когато получавате пари, правите следваща стъпка в кариерата си или забелязвате завистливия поглед на своя конкурент.
Желанието е насочено към процеса: вие правите това, които ви се харесва, получавате удоволствие от извършеното и изпитвате трайно щастие.
Нашето общество е устроено така, че още от ранна възраст ние сме с максимално изразени амбиции и потиснати желания. От ранно детство ни учат, че не е важно какво правиш, а дали получаваш одобрението на “авторитета”: първо от родителите, след това от учителите, съучениците, приятелите, роднините до 9 коляно, началството, сътрудниците и накрая – от цялото общество. А единствения начин за постигането на това одобрение е повишаване на собствения статус и финансово благосъстояние.
При здрав мироглед и ценности, парите, общественото признание и властта са само средства за постигане на целите на личността. Да вземем например народните лечители, които са помагали на хората без да посочват цена за своите услуги – те са получавали това, с което са им се отблагодарявали пострадалите (яйца, пилета, съдове и какво ли още не).
Днес тези ценностни системи са доста остарели за модерното ни общество. Обективните закони на живота в съвременния социум не позволяват да се откажем от парите – те са главно средство в борбата за съществувание. Но ситуацията, когато парите и социалният статус се превръщат в самоцел, е лишена от здрав смисъл. От ранно детство ни програмират именно на това: да търсим възможностите за финансово обезпечаване и растеж в кариерата, вместо да осъзнаваме своите собствени желания и да се занимаваме с това, което отговаря на нашите индивидуални особености.
По този начин във всеки от нас е заложено едно силно вътрешно противоречие – амбициите все повече нарастват, потискайки желанията. Как да се справим с това, ще бъде тема на друга статия.
