Сепарацията (отделянето) на детето от родителите е постоянен процес. Да се внуши на детето мисълта за неговото несамостоятелност, слабост и липсата на жизнеспособност, е най-добрия начин да се забави или отсрочи отделянето и превръщането му в самостоятелен човек. Това започва от най-ранна възраст: когато детето започва да ходи, а родителите постоянно му казват “Не отивай там – ще паднеш и ще се удариш!”; или когато не му дават да си завърже връзките на обувките само, защото закъсняват за детската градина; или когато детето има неподходящи (според родителите) приятели, и те съответно му казват: ”Никой няма да те обича повече от нас!”.
Има няколко типични ситуации, които възпрепятстват процеса на порастване и отделяне на детето. В тях често водеща роля играе майката.
Нова норма за семейство.
През последните години жените са научиха да се справят без мъжете. Днес никой не се съмнява в това, че жената може да живее сама и да отгледа своето дете. Семейството си остава ценност, но представата за него се промени. Оказва се, че конструкцията “той и тя” не е толкова сигурна и надеждна, колкото продължителният съюз “майка и дете”. Съчетанието “тя и дете” започна да се приема като вариант на семейна норма. И понеже жената все още не е готова да се откаже от семейството, като форма на организация на личния й живот, тя се вкопчва в детето и не му позволява да си отиде
Чувството на загуба.
Едно от най-парадоксалните родителски усещания е това, че детето, което е било част от теб, след време се отделя и става самостоятелно. Този процес на самостоятелност на детето се извършва не когато детето получи личната си карта или първата си заплата, а постоянно – едва ли не от момента на самото раждане. Детето се учи да се движи само, да се справя без помощта на майката, да общува с другите, да се грижи за личните си интереси – всичко това е сепарация, умение да бъдеш отделна личност, сама по себе си. Чувството обаче, че от самото раждане майката трябва да започне да се разделя от детето си, е много сложно и трудно за осъзнаване и приемане като факт.
Майките, които не искат сепарация.
Най-лесно възприятието на тези майки по отношение на техните деца може да се опише с фразата: те не желаят да видят, че тяхното дете също е отделен, самостоятелен индивид. Те не са способни да контактуват със своето дете като с равен. Причините за това са няколко:
– висока тревожност
Животът е сложно нещо и всичко случващо се е повод за безпокойство, опасения и лоши предчувствия. В това полувоенно положение задачата на майката е да огражда и защитава детето от всички проблеми, но не и да общува с него като с равен.
– неприемането на майчината роля
Тези жени смятат, че е трудно да бъдеш майка. Те редовно си задават въпроси от рода на ”Правилно ли постъпвам? Какво трябва да правя и казвам? Добра майка ли съм?”. Тези майки не се доверяват на своя инстинкт, а чакат одобрение или инструкции отвън. В този случай не става дума за контакта с детето – главното е правилно да се изпълняват наложените от живота обстоятелства.
– опитът да се реализираме чрез детето.
Майката не е била приета в балетно или музикално училище. Или нейното семейство е нямало достатъчно пари за ски. А след неуспешната връзка тя е решила да роди и да се грижи сама за детето. На бедното дете ще му се наложи да изпита цялата сила на нереализираните родителски амбиции. Защото от момента на раждането си то и инструмент за постигане на майчиното морално удовлетворяване, а не отделна личност.
Как децата порастват и се отделят от родителите?
Сепарацията включва в себе си не само порастването, но и едно особено усещане, свойствено на самостоятелния човек. Психологът Джон Хофман определя няколко типа сепарация, всеки един от които може способства за окончателното порастване на човека.
– Емоционална сепарация.
Намаляване на зависимостта от родителското одобрение или неодобрение.
– Атитюдна сепарация.
Тя позволя на човека да престане да оценява себе си и всичко обкръжаващо с помощта на родителската оценка, т.е. през погледа на родителите. Това не означава, че в семейството трябва да има конфликт между поколенията. Просто подрастващото дете трябва да си изработи собствен мироглед и мнение, основани на личния опит.
– Функционална сепарация.
Това е умението да се осигуриш материално и да съществуваш физически отделно от родителското семейство, а не да очакваш родителите да се грижат за теб.
– Конфликтна сепарация.
Способността да не се чувстваш негодник, че си се отделил от родителите си, умението да живееш своя живот без чувство за вина.
Видове проблеми при сепарацията сред подрастващите:
– Търся себе си и не мога да се намеря.
Обикновено тези млади хора търсят работа от бас-китарист до сценичен работник. Те постоянно търсят себе си, променят своето занимание, не могат стабилно да стъпят на краката си. Но те не се и стремят твърде много : родителите им няма да приемат нито техния успех, нито тяхната самостоятелност.
– Този живот не ме устройва.
Този тип подрастващи могат да пият, да буйстват, да попадат в тежки ситуации – с една дума с цялата си биография да показват, че са несамостоятелни, слаби и неуверени.
– Страхувам се от вас.
Децата, на които от ранно детство е внушено, че светът (в лицето на пясъчната площадка, детската градина, училището) е непоправимо опасен, могат да страдат от социофобия – те трудно установяват контакти, както с техните връстници, така и с възрастните хора и винаги имат проблеми с общуването.
– Диалог за цял живот.
Детето може да води безконечен спор с родителите, избирайки същата професионална област. И тогава то през целия си живот трябва да им доказва, че с нищо не е по-лошо от тях. Тези отношения с родителите ще се окажат по-емоционално наситени, отколкото с другите хора.
За приключване на сепарацията трябва да бъдат готови и двете страни – не само детето, но и родителите. На някои майки им трябват години и дори десетилетие за да разберат, че тяхното дете е самостоятелен човек. Ето защо много от подрастващите предпочитат на действат от разстояние – те напускат семейството на родителите и почти прекъсват отношенията си с тях. Други тренират силната си воля и чувството си за хумор в отношенията си с родителите. Трети предпочитат така и да не разрешават проблема със сепарацията – в този случай проблемът най-вероятно ще се пренесе и върху техните деца.
