Аз съм психолог по образование и въпреки че попадам в статистиката на онези 80% психолози, които не работят по специалността си, никога не съм преставала да общувам с колеги и не съм спирала да се вълнувам от възможностите на човека за себепознание и развитие на собствения му потенциал.
Прочетох интервюто с Алексей Бъчев във вашето издание и тъй като го познавам, реших да посетя уъркшопа за възнамеряване и осъществяване на желанията, който той започна да води миналата седмица в София. Както и вашият екип е разбрал, Алексей е един много одухотворен човек, който е способен да предложи различен и интересен поглед върху ежедневните взаимодействия човек-свят. Предполагам, първото занимание се е сторило доста провокиращо за присъстващите, на които досега никой не им е предлагал такъв поглед, а по-скоро са били подвеждани да мислят за себе си “дефицитно”, вместо “ресурсно” – т.е. робували са на социални “норми”, които са ги насочвали предимно към проблематично възприемане на реалността и живота им, вместо към развитие на потенциала им и преодоляване на ограниченията.
Нашият социум, за съжаление, се занимава основно с поставяне на диагнози, след което пък си назначава лечения – така човек му е непрекъснато в ръцете, в постоянен капан. Например, първо ви казват: “ако не правите секс три пъти седмично, нещо не ви е наред” – т.е карат ви да вярвате, че има някакъв стандарт, от който, ако се отклонявате, значи имате проблем. После слагат гръмко наименование на този “проблем”, например “еректилна дисфункция”. После ви казват, че ако вземате еди-какво си лекарство, ще решите проблема. И капана щраква, а на вас, с диагнозата, може никога да не ви мине през ума да попитате, кой всъщност определя колко пъти седмично трябва да правите секс…!!!
Реших да ви пиша, защото точно след уъркшопа животът ми представи една ситуация, на която, ако не бях на занятието, може би нямаше да обърна нужното внимание, а това, сега осъзнавам, можеше да доведе до непредвидими последствия в живота на детето ми.
Става въпрос за следното: госпожата по психология в училище дала на децата тест – на листове хартия тя нарисувала някакви символи, а всяко дете трябвало да довърши рисунката така, както то реши. След това госпожата им спретнала бърз анализ. На моето дете, което от малко е весело, жизнено, забавно и духовито, госпожата казала, че с “привидната” си веселост всъщност прикрива неувереност и травматичен опит…
Представете си сега какво би могло да се случи, ако детето ви вземе насериозно подобно изказване. Един от възможните варианти е то да развие съзнание за недостиг (“не ми достига увереност”) и да започне да се държи именно така – неуверено. Или пък да започне да отхвърля отговорността за постъпките си, защото е “травмирано” и да започне да използва това като оправдание и извинение и за да предизвиква съжаление у околните (“ами аз нали съм травмиран като малък…”). Да не говорим какво колосално чувство за вина може да започне да изпитва една майка от подобен анализ: “аз съм виновна, че то е травмирано”.
Слава Богу, предния ден бях на уъркшопа на Алексей и когато детето ми сподели диагнозата, която му е лепнала госпожата, успях да реагирам адекватно и се надявам, че съм успяла да го предпазя да попадне в капана на гореописаните сценарии.
И реших да го споделя с вас, защото смятам, че всички ние се сблъскваме с подобни манипулации всекидневно: от учители, шефове, родители, приятели, институции и пр. А възможностите да се срещаме с хора като Алексей, които да ни помагат да се справяме с тези манипулации, не са толкова много. Искам да благодаря на вашето издание, че направи възможна една толкова своевременна среща за мен.
А на предстоящата родителска среща в училището със сигурност ще попитам госпожата по психология как така, с две чертички на лист хартия, се опита да превърне жизнеността на детето ми в патология.
