За вкусовете рядко се спори – те са наложени. Иначе как да си обясним “етикетите”, свързани с понятието “вкус”: “тя има добър вкус” или “това е пълна безвкусица”.
Безвкусицата и добрият вкус са наложени категории, с общоприети рамки и норми.
За да говорим за лошия вкус, е редно първо да определим добрия. А добрият вкус, явно, както вече се досещате, не се дава по природа. Той е социо-културно явление.
Първо трябва да отбележим, че в културното развитие на човечеството, представата за добър вкус не винаги съвпада – всяка епоха и всеки народ си имат собствено разбиране за него. Трябва да добавим също така, че не е изолирано явление представата за добър вкус да бъде твърде различна сред различните социални слоеве на едно общество.
Второ, за проява на добър или лош вкус може да се говори почти само тогава, когато са задоволени всички базови потребности. Когато човек е притиснат да обезпечи основните си нужди, последното нещо, с което би се съобразявал, е проявата на вкус.
И накрая, областите, в които се демонстрира вкус или отсъствието му, са доста специфични: изкуство, поведение в обществото, умение да се обличаме добре и да подбираме аксесоари, храна…В по-широк аспект – вкус към живота като цяло.
В рамките на приличното
Какво, в крайна сметка, е това “добър вкус”? От казаното по-горе може да извлечем дефиницията, че добрият вкус е усреднена представа за това, какво е хубаво, в условията на относителна стабилност.
Добрият вкус често се смесва с нормите и правилата, приети в едно общество. И това не е случайно. В крайна сметка добрият вкус е колективното разбиране за това “как трябва да бъде”. Съществуват дори редица изрази – като например “правила на добрия тон”, които показват, че проявата на добър вкус е нещо “масово” и задължително. Задължителните, колективни проявления на добър вкус започват от чорапите и обувките на мъжа, които трябва да бъдат в тон, минават през цветовете в женското облекло (където повече от 4 се смята за безвкусица) и отиват до там, че ако имаш добър вкус, трябва да харесваш класическа музика, което пък показва, че си достатъчно образован. Правилата на добрия вкус винаги са на границата на стереотипите. А лошото при следването на стереотипите е, че придържането към тях по никакъв начин не може да ви каже нищо за човека. Всъщност – има ли вкус той или не, ако слуша Чайковски, така и няма да ви стане ясно. За повечето хора единственото, което можем да кажем е, че се съобразяват с обществените предписания и трудно можем да забележим проява на творческите им способности. Защото – за “буйното” проявление на творческото начало, свидетелстват две, на пръв поглед противоположни явления: безвкусицата и изискания вкус.
От великото до смешното
Безвкусицата и добрия вкус са обединени от това, че излизат от рамките на представата за норма. Изисканият вкус не се раздава поред на всички, което означава, че за да развиете у себе си тънък вкус, трябва да положите определени усилия – или финансови, или образователни. Или пък да сте човек, близък с изкуството.
Най-често изисканият вкус върви ръка за ръка с материалната обезпеченост и се явява като показател за определен стил и качество на живот. Разбира се, това не е задължително условие, което означава, че не всички “бедни” са лишени от вкус, както и че нищо не пречи на богаташа да прояви с ресурсите си лошия си вкус в целия му “блясък”.
Лошият вкус понякога се явява един вид “новаторски” подход към общоприетите норми. При това в началото никога не се знае дали това “новаторство” ще бъде прието като норма в бъдеще или ще бъде отхвърлено от обществото. Но при всички случаи е “оплювано” в началото. Пример – Айфеловата кула в Париж. В първите години след издигането й, тя е предизвиквала у парижаните много нееднозначно отношение. Емил Зола я е считал за невероятно уродство, което завинаги е загрозило представата за френската столица. Великият писател (чиито произведения, между впрочем, също са били обект на дискусии за добрия им вкус) е ходил да обядва в ресторанта на кулата заради това, че там е било единственото място в града, откъдето не можел да я вижда.
Лошият вкус
Да се смята едно явление за проява на лош вкус е възможно по много причини. Ето най-разпространените.
1. Лошият вкус е съчетание на несъчетаемото: зелено с червено или месо със сладко. Впоследствие това е наречено “еклектика”.
2. Лошият вкус като проява на власт и могъщество – например, помпозните сгради от соц-времената. Разбира се, днес те са наречени (и са) “символ на епохата”.
3. Лошият вкус като принципно невнимание към въпросите на стила и добрия тон – неуместното облекло, неумение да се използва нож и др., могат да станат елементи на имиджа, които да бъдат лошо експлоатирани от опозицията. Спомняте ли си колко се забавляваха медиите с жеста на първата първа дама на родната демокрация, когато тя спонтанно закри чашата си с ръка на някакво си представително събитие, за да покаже, че не желае да й я пълнят отново?
В заключение, нека да поставим един въпрос, а вие се чувствайте поканени да дадете коментарите си: По-добре ли е човек да има лош вкус, отколкото да му липсва какъвто и да е?
