На всеки друг освен на Жулиет Бинош сив плетен пуловер, завързан широко около врата и с вълнени ръкави, клатещи се като съсухрени ръце от гърлото, би изглеждал абсурдно. Но това е най-известната днес актриса във Франция; жената, която е погледнала Холивуд, свила е рамене и е казала не; жената, която, приемайки на фестивала в Кан своята награда за най-добра актриса в “Точно копие”, бе украсила своята бяла бална рокля с голям знак с името Джафар Панахи – ирански режисьор, пратен в затвора за това, че “правел грешния тип филми”, и освободен под гаранция няколко дни след фестивала немалко и благодарение на кампанията на Бинош.
“Като актриса смятам, че винаги има политически последствия” – размишлява тя, когато я питат за сълзите, които е проронила на червения килим, – “и правенето на филм с Абас Киаростами (иранският режисьор на “Точно копие”) също е политика, затова няма нужда да добавям нищо повече. Последствията трябва да се поемат в името на избора на работа”.
Въпреки продължителното ухажване от Холивуд (46-годишната актриса е отказала роли в “Джурасик парк” на Спилбърг и в “Мисия: Невъзможна” с Том Круз) и красотата, за която подсказва и детският й прякор La Brioche (като ученичка, родената в Париж дъщеря на театрален режисьор и актриса е смятана за толкова красива колкото и… прясно опечен хляб), изборът й на филми, в които да участва, все още е след обмисляне и обосновка. През кариерата си тя е работила с някои от най-популярните режисьори – Жан-Люк Годар, Кшищоф Киешловски (“Три цвята: синьо”) и Ласе Халстрьом (“Шоколад”), спечелила е “Оскар” за ролята си в “Английският пациент”, но, като изключим 5-годишния договор с Lancôme, винаги се е стремяла да избягва лъскавата страна на популярността.
“Винаги съм била предпазлива в сегашния свят” – споделя тя. “Избягвах да ходя на партита и още от самото начало исках да защитя децата си от всичко отрицателно, съпътстващо живота на известните. Личният ми живот е наистина личен и затова съм избрала да не живея в САЩ или Англия, където си всеки ден по таблоидите и не можеш да направиш нищо срещу това. В Париж има закони, които предпазват да те снимат на улицата”.
На въпросът дали това е причината Бинош никога да не обръща внимание на ухажването от страна на Холивуд, за разлика от колежките й Софи Марсо и Емануел Беар, актрисата отговаря: “Не, това не би била достатъчна причина. А и това би означавало, че те са спечелили. Причината не е и в наложения стереотип за “изкусителните роли на французойките”. Ние имаме своята роля в кино индустрията и мисля, че е добре френските жени да бъдат възприемани като богини на любовта, но лично аз винаги съм предпочитала нещо по-предизвикателно.”.
Жулиет Бинош е учила актьорско майсторство в престижната Консерватория в Париж. И тогава, както и сега, тя влага много енергия в работата си. Признава, че й е било почти невъзможно да се върне към “истинския живот”, след като веднъж вече е застанала пред камерите: “Често след последния ден от снимките на някой филм си тръгвах с треска, защото раздялата беше много тежка за мен. Истината е, че преди бих дала всичко, за да играя във филм. Не ме беше грижа за живота ми, защото за мен това беше истинското посвещение – изкуството беше по-важно от всичко останало, по-важно дори от самата мен.”.
Промяната дошла, когато Бинош снимала през 1991 г. “Любовниците от Пон Ньоф: “Почти се удавих по време на снимките и тогава осъзнах, че любовта е по-важна от всичко останало”.
По това време Бинош имала вече 5-годишна връзка с филмовият режисьор Лео Каракс, след това с актьора Оливие Мартинес, с партньора й от филма “Хусар на покрива” Даниел Дей-Люис, а съвсем наскоро – с аржентинския режисьор Сантяго Амигорена. Тя има 10-годишна дъщеря – Хана, от френският актьор Беноа Мажимел и син – Рафаел, на 16 години, от професионалният гмуркач Андре Ал.
Насилствените раздели – темата на “Точно копие”, любовна история от Тоскана, проследяваща брака на продавачка на антики (Бинош) и писател (оперният певец Уйлям Шимел), които се държат като непознати след дълго отсъствие – е нещо, с което Бинош има опит. “Когато и у двете страни има страст, може да се получи. Но страстта изисква цялостно отдаване, а ако работиш много, това може да е трудно постижимо.”
По въпроса за личните й връзки, актрисата винаги споделя съвсем малко и демонстрира аналитичния маниер на говорене, към който са склонни френските актриси: “Сега обичам по различен начин. По-малко погълната съм от емоциите си. Това не значи, че съм по-малко чувствителна, но се чувствам по-стабилна”.
Фигурата на Бинош също изглежда улегнала – изключително сладкото й лице е остаряло по естествен и неподправен начин, малки бръчки се появяват около очите й, когато се смее, а обичайното й изражение е по-остро отколкото някога. Но тя все още е безспорно красива, като за разлика от повечето й колеги в индустрията животът й е изписан на лицето й.
“Борбата с годините просто не работи” – заявява тя с пренебрежителен смях. “Мисля, че актрисите в крайна сметка носят голяма отговорност за лицата, които стават образец за подражание от жените. Но всъщност разбирам този страх – лесно е да си помислиш, че никога няма да работиш отново, ако изгубиш част от красотата си”.
Имало ли е в живота й момент, в който си е помислила това? “Всъщност аз никога не съм се считала за красива” – упорито повтаря актрисата. “Наистина никога. Смятам, че мога да променям външния си вид и да изглеждам по различни начини, но никога не съм гледала на себе си най-вече като на лице”.
Вниманието на феновете, режисьорите и козметичните гиганти не е променило това нейно мнение: “Чувствам се най-красива, когато съм щастлива, защото само тогава мога да се отърся от страха и просто да живея за момента. Когато хората не мислят за себе си, са най-красиви. Може да изглеждаш грозно в един филм, но красотата все пак идва от изпълнението ти. Затова като актриса е по-добре да разчиташ на представянето си, отколкото на външния си вид”.
Това е и причината Бинош да се въздържа от всякакви козметични процедури: “Трудно е да играеш с ботокс, защото той не се движи. Затова – не, никога не съм се изкушавала да прибягна до него”. Вместо това тя предпочита да посещава в Лондон известната специалистката по масаж на лицето Су-Ман Хсу, препоръчана на актрисата от Антъни Мингеля – починалият през 2008 лежисьор на “Английският пациент”, “Талантливият мистър Рипли” и “Студена планина”.
Въпреки че Бинош се присмива на глупостта на женската суета, тя смята снимките и роклите на червения килим за “забавна част от преживяването, на която се наслаждавам. И слава Богу, защото в противен случай щеше да е кошмар. Освен това имаш възможността да носиш дрехи на някои много талантливи дизайнери, които наистина са вложили част от душата си в тях.”.
Според онези, които познават актрисата от години, тя е узряла от времето, когато според слуховете е наричала журналистите “замърсяване”. Това, което определя като “системата си на вярвания” обаче е толкова силно, колкото винаги е било: Бинош твърди, че е била изкушена от филмът на Киаростами, защото са я убедил, че историята е истинска. И преди 3 години, когато актрисата представи филмът за 11.09. “Няколко дни през септември”, тя предизвика много реакции с мнението си, че американското правителство е знаело, че тази жестокост ще се случи.
Но все пак начинът, по който Бинош гледа на представянето си на сцената – не като занаят, а като призвание – е без съмнение достоен за уважение. “В Америка името ми е предшествано от “спечелилата Оскар актриса” – подсмива се тя. Но дали това е променило живота й? “Предполагам е имало някакво значение, но за мен Оскар-ът е последствие, не цел. Целта ми е по-скрита, по-дълбока. Като дете мечтаех да обединя хората от целия свят. Ако можехте да постигнете това с филм, можете ли да си представите колко прекрасно би било?”.
Източник: way.bg – за живота с усмивка
